От болката към думите: историята на Даниела Станчева

 Работя на прекрасно място сред природата, където всеки ден създаваме не само вкусна храна, но и незабравими спомени за хората. Обичам работата си, защото ми дава възможност да творя, да се срещам с различни хора и да бъда част от най-щастливите им моменти.

Свободното си време посвещавам на писането, четенето, спорта и изучаването на психологията и човешкото поведение. Обичам да уча нови неща и вярвам, че човек никога не спира да се развива.

Никога не съм мечтала да бъда писател. Започнах да пиша, защото имах нужда да оцелея.

Има хора, които пишат, защото обичат думите. Има такива, които обичат историите. Аз започнах да пиша, за да разбера себе си.

За мен думите често се превръщат в спасителното въже, което ме издърпва обратно на сушата всеки път, когато започна да се давя в собствените си емоции и мисли. Така започна и моето пътешествие в писането.

Трудно е да видиш решение от дъното на собственото си страдание. Но когато извадиш болката навън и я повериш на някой друг – на поредния измислен герой – всичко се променя. Погледната отстрани, болката винаги придобива различен смисъл.

Започнах да пиша преди повече от десет години, в един от най-тежките периоди в живота ми. Опитвах се да се изправя на крака след тежка операция на главата. Учех се отново да ходя и да използвам ръцете си. Някои казваха, че срещата ми със смъртта е отключила думите в мен. Истината е, че тя просто ми даде кураж да започна да пиша. Даде ми разрешение да изследвам света около себе си без задръжки и без цензура върху белия лист, въоръжена единствено с химикал.

Така се роди и повестта „Спаси ме“ – като зов към самата себе си да поема кормилото в ръце и да започна новия си живот. Да приема уроците от всичко разрушено и с тях да изградя новата версия на себе си.

Днес съм автор на три книги – повестта „Спаси ме“, романа „Да се върна“ и стихосбирката „Все още си ти…“. Всяка от тях е различна, но всички носят една обща идея – че дори след най-трудните моменти човек може да намери сили да продължи напред.

За мен книгите никога не са били просто истории. Те са изследване на човешкото поведение, на мотивите и подбудите ни. Всеки ден си задавам един и същ въпрос: Какво се случва в човешкия ум и сърце, за да правим изборите, които определят посоката на живота ни? И колко еднакви можем да бъдем, докато сме напълно различни един от друг.

Най-голямата награда никога не са били продажбите, а думите на хората, които ми пишат, след като са прочели някоя от книгите ми. Разпознали са себе си в герой или история. Открили са собствената си болка и са осъзнали, че не са сами. Намерили са утеха в редовете и сила да се справят с изпитанието, което животът е поставил пред тях.

Не знам дали книгите ми променят света. Но ако поне един човек затвори последната страница с повече надежда, повече смелост или с усещането, че не е сам, значи всяка написана дума е имала своя смисъл.