Венера седеше на миндера в моминската си стая и с тънки пръсти подръпваше нервно крайчеца на престилката. Момичето ту ставаше да отмести бялото перденце на прозореца и да погледне към улицата, ту отиваше до огледалото да оправи китката зад ухото си.
Днес беше важен ден. Обещали си бяха с Благой след празника на мегдана да идат при майкини й и момчето да й поиска ръката. Колко вечери под дъхавата липа накрай селото, прегърнати, тихичко си говореха как ще заживеят заедно. Как Венера ще става рано да премете двора, да попее с нежен глас на цветята и на животинките и да изпрати любимия си на къра. И как той, накривил калпак, ще я гледа дяволито и ще слага ръка на корема на невестата си, където вече се стяга за живот рожбичката им. Луната мълчаливо гледаше двамата влюбени и отвреме навреме се скриваше зад облаците, за да остави младите да си се нарадват. А щурчетата не спираха да пеят летни песни в дъхавите треви на Лудогорието. Безвремие и покой. Любовта пулсираше в топлата земя под телата им като жива.

Някой почука на вратата. Венера се сепна, защото крехкото й тяло седеше на миндера, но мислите и душата й бяха опънали платна към незнайни брегове. Това потропване я дръпна рязко към земята и момичето го усети като падане в дълбок кладенец.
– Венеро, от кога те викам, дъще! Добре ли си, чедо?
Момичето скокна от миндера и се втурна да прегърне майка си.
– Мамо, майчице, любима. Не съм те чула, мисля си за нещо.
– Това нещо случайно да има сини очи и широка усмивка, заклати глава майка й и се подсмихна.
Венера се зачерви, но бързо се обърна към скрина и взе да търси уж нещо.
– Хайде, дъще, че на хорото няма да те чакат дълго.
Момичето хвърли последен поглед на отражението в огледалото и закачливо му се изплези.

Все още беше дете, невинно, с чиста душа, а ангелите бяха нарисували по нослето й съзвездие от лунички, за да си я разпознават, че е от техните.
Пред вратата на къщата я чакаше цялото й семейство – бащата, красив и работлив българин с благ нрав, прекрасната й майка, малкият брат Петър, много палав и много обичлив хлапак. Венера ги погледна и си представи до тях Благой. С него всичко идеше на
мястото си, нямаше празнина в божия промисъл.
На мегдана вече се извиваше хорото. Буря от емоции и енергия се вихреше в кръга. Толкова много красота трудно се вижда на едно място. Слънчеви и красиви лица, дълги до кръста коси, сплетени в дебели плитки, тънки талии и шарени чорапи. А момчетата – юнаци! Кой от кой по-силен и напет.
Венера затърси с поглед Благой, но вихърът мина покрай нея и я помете. Хвана се момичето на хорото и краката й сами заиграха, а сърцето й се сля с музиката. Не разбра кога слънцето започна да преваля зад хълмовете.
Заехтя тъпан и Венера се сепна. Огледа се отново за Благой. Тя си го знаеше, че е шегаджия. Постоянно измисляше разни истории и забавляваше своите приятели. Явно пак се шегува. Сега ще изникне отнякъде и ще й каже: „Уплаши ли се, Венеро, че няма да те
взема. Ха, да видиш как е без мене!“. Венера първо ще му се разсърди и ще го плесне, но после ще се разсмее от втренчения му поглед и ще го прегърне. Ей тъй, пред всички! Защото ще са заедно вече! Завинаги.
Отведнъж музиката заглъхна. Хорото спря и всички погледнаха към бай Ставри, овчаря, който викаше нещо в далечината. Мълвата плъзна като мъгла. От човек на човек, от уста на уста, та стигна и до Венера.
Намерили до селото убити двама младежи. Не знаели кои са, но носели телата им. Разбойници ги ограбили и ги пребили до смърт.
Венера притихна като лястовиче. Не смееше да помръдне. От другия край на мегдана се чу женски писък. Майката на Благой.
Душата на Венера се понесе заедно с писъка към небето и остави след себе си празното й тяло.
А Лудогорската земя продължаваше да излъчва топлина и обич.