Наричат ги мечтатели.
Луди.
Наивници.
Но как би могъл да отречеш магията, докато държиш топлите ѝ пръсти?Историята има странен навик —същите тези хора един ден биват наричани откриватели, иноватори, напредничави умове. Какъв парадокс. Защото приказният свят би ги нарекъл съвсем просто: истински. И би седнал с тях на една маса, за да отпразнуват щастливия край като свои — така, както го
помнят приказките: „И три дни яли, пили и се веселили… и аз бях там, и аз пих, и медовина по брадата ми тече.“
Някъде около дванадесетата ни година напускаме магическата гора. Не става изведнъж. Не е събитие, а бавно раздалечаване — като ръце, които дълго са се държали и не искат да се пуснат.
Хвърляме дървения меч, преминаваме по моста на илюзиите и пристъпваме в света на възрастните. А зад гърба ни гората още диша. И още ни вика по име. Обръщаме се. Жадно,
почти отчаяно. Държим за ръка приятеля си Дивонож — стария дънер с топло дъбово сърце. Пръстите ни се изплъзват бавно, сякаш самото време ги разтваря. И точно в този миг, когато още не сме го пуснали напълно, вече гледаме напред. С любопитство. С устрем. С онази наивна увереност, че там, отвъд, всичко ще бъде възможно.
Ах. Каква тиха заблуда.
Дивонож не ни спира. Само остава. И тъгува. Плаче без глас със старото си дъбово сърце — за думите, които предстои да изречем, за моментите, в които ще наречем любовта „наивност“, вярата — „илюзия“, а чудото — „невъзможно“. Не защото не ни разбира. А защото помни. И той ще ни чува. Всеки път, когато отречем магията, нещо в него ще се свива.
Но не тъгувайте за него. Дъбовете са по-мъдри от нашите страхове. Те знаят, че връщането не е въпрос на възраст, а на памет. И че има дни, в които човек отново намира пътеката —
не като дете, а като възрастен, който си спомня. Защото възрастният не е онзи, който е престанал да вярва, а онзи, който знае колко струва вярата — и въпреки това я избира.
Затова ни трябват приказките. Не като убежище. А като спомен. Те не измислят света. Те ни го припомнят.
Има хора, които никога не напускат напълно приказната гора. Които цял живот държат за ръка Дивонож. Които казват: „Повярвай. Възможно е.“
ЕЛИЦА КРЪСТЕВА – ПИСАТЕЛ НА ФЕНТЪЗИ И
ПРИКАЗНИ РОМАНИ
За контакт: ellkress@yahoo.com
✉ ellkress@yahoo.com
